Никой няма да се върне

И никой няма да се върне. Никой. Никой.
Крилати риби блъскат сребърни тела в гърдите ми,
колибритата пият тръпна болка от сърцето ми,
носталгичните мъгли струят от вените ми.

С вечния сумрак издигам стария ни дом и влизам.
Oставям портите отворени за меланхолични ветрове и бури.
Оттатък старата ограда, с плисък на море, заглъхва детски глъч,
а игуаните ме водят между сенките на спомените.

Вървя между безмълвни ъгли и пропукани стени,
по коридорите е тихо, като в предверието на рая.
Във вътрешния двор, под арките
баща ми пие ром и вечерта се спуска със дима на пурата му.

Под старите легла е скрита древна самота и чака.
В кухнята, приседнала до ледената печка,
майка ми плете любов със преждата на миналото,
а залеза с приспивна песен клати стола й.

Протягам длани – сто дихания, пропити с тази скръбна светлина,
че никой няма да се върне, никога,
от пръстите ми, вкопчени във земните недра растат хибискуси –
ръцете ми не искат да забравят. Ръцете ми не знаят как да кажат сбогом.

А никой няма да се върне.
Никой.
Никой.

Ивет Александрова, Куба, Август 2014

Advertisements