Никой няма да се върне

И никой няма да се върне. Никой. Никой.
Крилати риби блъскат сребърни тела в гърдите ми,
колибритата пият тръпна болка от сърцето ми,
носталгичните мъгли струят от вените ми.

С вечния сумрак издигам стария ни дом и влизам.
Oставям портите отворени за меланхолични ветрове и бури.
Оттатък старата ограда, с плисък на море, заглъхва детски глъч,
а игуаните ме водят между сенките на спомените.

Вървя между безмълвни ъгли и пропукани стени,
по коридорите е тихо, като в предверието на рая.
Във вътрешния двор, под арките
баща ми пие ром и вечерта се спуска със дима на пурата му.

Под старите легла е скрита древна самота и чака.
В кухнята, приседнала до ледената печка,
майка ми плете любов със преждата на миналото,
а залеза с приспивна песен клати стола й.

Протягам длани – сто дихания, пропити с тази скръбна светлина,
че никой няма да се върне, никога,
от пръстите ми, вкопчени във земните недра растат хибискуси –
ръцете ми не искат да забравят. Ръцете ми не знаят как да кажат сбогом.

А никой няма да се върне.
Никой.
Никой.

Ивет Александрова, Куба, Август 2014

Advertisements

Смърт отново

Ето, сянка съм на сянката си
и се спускам по осиротели дюни,
все надолу, сам пустинник,
свободен от желания и от помисли.

В небето ми летят меланхолични птици.
В нозете ми като домашни псета
се търкат демони на стари допири,
на отритнати любови и на страсти.

Сърцето ми, препълнено
със залези, със дъждове и с пътища,
с отсъствия, със богове и със разпятия,
ръцете ми, така ненужно слаби…

Краката ми, изнежени от минало,
от пролетни треви и леност,
душата ми, разкъсана на ивици,
Има още

Ако утре

„Ако знаеш, че утре слънцето ще пламне
и ще погълне целия свят, ще прекараш ли
времето от сега до утре в хвалебствия на
Сътворението или ще проклинаш Бог
до последния си дъх?“ Чарлс Фрейзър

Ще го проклинам.
Задавена от жаждата за бъднина,
ще изкашлям с туберкулозен спазъм
сътворението.

И не за него ще тъгувам.

Ще тъгувам за библиотеките
в Александрия,
в абатството Сейт Гал
и Ватикана.

Ще оплача Колизеума
и Метрополитън,
и всеки малък театър,
с протъркани от блянове кресла.

Ще съм безутешна
за китарата на Джими Хендрикс,
-прочети още>

Прозрачно-сини думи

Била съм навсякъде и всичко съм била –
нарамила сноп пеперуди
съм изкачвала козите пътеки на Сарагмата,
сънувала съм най-сладките сънища,
завита с дантелата на облаците
по пътя към Охос дел Саладо
съм страдала от недостиг на живот,
размахвала съм червения плащ на бикоборец
прочети още

Най-обикновен летен ден

на баща ми

Най-обикновен летен ден е,
един от онези дни, в които
градът замира в мързеливата тишина
на следобедната дрямка,
някъде към 3 е,
белите облаци се разхождат
като безобидни призраци по небето,
сините сойки кацат на прозореца ми
и търсят трохи за малките си,
надолу по улицата
фермерите продават местни домати
и царевица от полетата на Колорадо,
Има още