Спирки

Ти тръгна
и по капчуците се спусна тишина,
и застена самотата ми по улиците,
заслепени от мъдукащите светофари и от дъжд,
чадърите разтвориха крила, а жълтите трамваи
развяха пантографите си като корабни платна.

Ти тръгна
със един такъв трамвай, понесъл
през града нелепата раздяла,
нелепото сбогуване и любовта ни,
далече, през вълните от прозорци
през вълните от заслушани в дъжда сънливи хора.

Далече, през квартали и кръстовища,
през тътена на градската тъга си тръгна,
към новите, недостижимите за мен пристанища,
наречени нелепо спирки.

Ивет Александрова,  2017

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

© Ivet Aleksandrova

Advertisements

„Против подвижните мостове“ – Марио Бенедети (превод)

1

Бяха ни казали
как са изглеждали залезите
преди деветдесет или преди деветстотин години

как след първият изстрел
разкаянието е литвало като ято гълъби.

Бяха ни казали
за полюшващите се дълги коси, сплетени в плитки,
с малко черна пръст по тях, но все така прекрасни,
за прастарите, но някак елегантни вражди
които пулсирали като живи и за тяхната процъфтяваща безчовечност.
Бяха ни казали,
че смъртта е идвала преоблечена като туберкулоза или като трън от роза,
и че никой никога не е умирал от рак или от гадене.

Друг път, друг живот, друга смърт, друга земя, Има още

Никой няма да се върне

И никой няма да се върне. Никой. Никой.
Крилати риби блъскат сребърни тела в гърдите ми,
колибритата пият тръпна болка от сърцето ми,
носталгичните мъгли струят от вените ми.

С вечния сумрак издигам стария ни дом и влизам.
Oставям портите отворени за меланхолични ветрове и бури.
Оттатък старата ограда, с плисък на море, заглъхва детски глъч,
а игуаните ме водят между сенките на спомените.

Вървя между безмълвни ъгли и пропукани стени,
по коридорите е тихо, като в предверието на рая.
Във вътрешния двор, под арките
баща ми пие ром и вечерта се спуска със дима на пурата му.

Под старите легла е скрита древна самота и чака.
В кухнята, приседнала до ледената печка,
майка ми плете любов със преждата на миналото,
а залеза с приспивна песен клати стола й.

Протягам длани – сто дихания, пропити с тази скръбна светлина,
че никой няма да се върне, никога,
от пръстите ми, вкопчени във земните недра растат хибискуси –
ръцете ми не искат да забравят. Ръцете ми не знаят как да кажат сбогом.

А никой няма да се върне.
Никой.
Никой.

Ивет Александрова, Куба, Август 2014

Поетично-фотографска памет

 

Преди да се сбогувам със деня
в най-тъмно-сините му часове,
когато игуаните се крият в сенките си,
а вятъра облича сив костюм
и тръгва да танцува с разпилени вестници.
Когато просякът-слепец,
забравил орисията си, клати тяло
в един далечен ритъм на танго,
а залеза разсича хората на две

Преди в зениците ми да се втурне тъмнина,
преди в оголените ми от тишината вени
да рукнат полунощни дъждове,
преди светкавиците на далечния ти допир
да срежат мускулите ми на две,
преди в земята да застенат стари корени
и от нищото да заприиждат полуслепи прилепи…

Преди, преди това
разтварям укротените си от тъгата длани
и в тях се стича невъзможното ни бъдеще,
в тях събирам всичките ти пътища
и пия жадно с прегорели устни.
А после с хиляди очи ти казвам сбогом,
после с хиляди мълчания те прегръщам.
И после ме поваля пустотата,
после ме повлича Лета и не помня.
В поетично-фотографската ми памет
няма място за отсъствието ти.

Ивет Александрова
July ’14, Ottawa

Смърт отново

Ето, сянка съм на сянката си
и се спускам по осиротели дюни,
все надолу, сам пустинник,
свободен от желания и от помисли.

В небето ми летят меланхолични птици.
В нозете ми като домашни псета
се търкат демони на стари допири,
на отритнати любови и на страсти.

Сърцето ми, препълнено
със залези, със дъждове и с пътища,
с отсъствия, със богове и със разпятия,
ръцете ми, така ненужно слаби…

Краката ми, изнежени от минало,
от пролетни треви и леност,
душата ми, разкъсана на ивици,
Има още

Мили, яхнала ритъма

Танцува Мили, танцува, танцува…
Улиците, вдлъбнати под краката й
отдавна са изгубили блясъка си.
Светът се разпада
по краищата на роклята й,
а тя танцува –
на автобусната спирка,
на опашката за хляб,
пред изгладнелите очи
на служителите на Народната полиция.
Танцува мамбо, танцува самба, танцува ча-ча.
Танцува в такт с ауспусите
на раздрънканите автомобили.
Танцува под ритъма на гласа на Кастро.
Танцува, когато има 2 песо
за ново червило.
Танцува, когато вятъра вие в полумрака
Има още