Приказка за любовта

Ето я – ходи безумна надолу по улицата.
Дълга улица, каквато има във всеки град.
И някак си никак не е красива.
Накуцва с единия си крак.

Носи прекалено ярко червило.
И е с пушечно дълга, сплъстена коса.
В лявата си ръка държи лист пожълтяла хартия,
а в дясната носи коса.

Влиза във хорските къщи
без да си прави труда да почука,
измита със плаща си бъдещето
от уж вечните мраморни стъпала.

Безконечно разпитва, надвесва се, търси.
Разпръсва парфюма си с дъх на тъга,
но един поет жалостиво и нежно погалва страните й
и тя замахва с лявата, вместо с дясната си ръка.

Сега можеш да видиш Смъртта
как седи следобяд на дървена пейка във парка.
От очите й като черна пепел как струи самота.
Тя събира пепелта в стара мастилница.
Топи в нея косата си и пише любовни писма

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s