Цигулката на Баланеску

Сега мълча
и лятото преваля,
сутрин кашлям дъжд,
а вечер болката ме хапе,
октомврийският студ се промъква
и крещи срещу прозорците ми,
отлетяха всички думи
и мастилото се стича
по треперещите длани.

Нека…

Нека думите да бъдат струни,
нека всеки вопъл да е тетива
и да разкаже
за всеки нов завой на улиците,
зад който ме причакваше тъгата,
за всеки кървав залез,
раждащ мрак,
за всички зимни сенки, спящи
по изоставените пейки в парка…

Аз мълча.. и нека
цигулката на Баланеску
говори вместо мен…

Щом вървяхме, вкопчени ръка в ръка,
а се загубихме,
щом всяко пълнолуние на дланите ни
събужда призрачни съмнения,
щом посоките ни се превърнаха
в пощенски кутии,
пълни с пожълтели спомени,

Нека…

Нека да съм няма
и цигулката да бъде мойта скръб,
и нека
стонът й да бъде буря,
ехтяща със гнева
на тъжните ни бягства.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s