Жълтият прах на думите

Смуглата привечер ме намира
в жълтия прах на изплакани думи –
Роберто Ретамар за оцелелите,
за робите, умрели вместо него,
за куршумите, посрещнати от някой друг,
пътеките от паяжини на Амелия Икаса
семейният портрет на Карлуш де Андраде,
с приседналите кротко на стола хора,
отказали да отлетят далеч от снимката,
гибелната поличба на Естер Оссес…
И ме обзема някаква носталгия
към нещо неизживяно,
нещо, което съществува в мен,
неподвластно на хода на времето,
неподвластно на реалността,
скрито, дремещо, набъбващо като сюнгер,
напоен с чужди чувства,
носталгия към един свят,
в който има куршуми от любов
и неоткрити пътища,
семейни портрети,
жажда и поличби,
свят, който сънувам с отворени очи,
изпълва ме с копнежи
и насища с болка тишината
на спящото ми сърце.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s