Под дървото на Брайън

Дълго дърпах посоките
като заседнали в плитчините лодки…
И те ме дърпаха…
Молех се за един последен
Друг бряг, но не би,
все търсех
и ти търсеше,
навивахме пътищата
като конци между пръстите си,
толкова са тънки нишките,
които ни държат на земята –
вени, с пулсираща нагоре-надолу кръв,
сенки, промъкващи се
през процепите на годините,
мисли, които лъкатушат
като кози пътеки из Хималаите,
а аз трябваше да придържам
всичките ни мечти,
да ги събирам в сърцето си
като стъклени игли,
с които бродираме живота си
а ме беше страх, Браъйн
толкова ме беше страх,
да не убода пръстите си
и да не рукне безнадеждност,
беше ме страх, че спра ли –
ще се разпаднa
и ще предам себе си,
толкова много страх –
денем се криех
в лявото око на птица
а нощем разлиствах тъмнината
като стара карта
и търсех градове, които не се променят,
и сънища, които
да се слеят с пътищата ти,
понякога плачех от безпомощност
или от безсилие…
Накрая разбрах,
че всеки принадлежи единствено
на личната си гибел.
И ето – сега съм тук,
чакам те под викторианската сянка
на нашето минало,
завърнах се, Брайън….
Донесох ти остатъците от себе си –
мъртвороден мрак
и черно-белите контури на лицето си,
запечатани в камък…
А ти вдигаш телефона
на другия край на земята
и сънен питаш:
Аз трябваше да…
Трябваше…
Вече няма значение,
…да, ще сваря жито.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s