Реквием за пустинни ветрове

Всички спят…

А аз съм будна и вървя
по пътеките за босоноги –
лабиринти
от завръщащи се пътища
и скрити във сърцето брегове,
които имат имена на сънища…

Очите ми –
захвърлени във тъмнината лодки
се спускат по безсънните реки
и стигат мълчаливите фиорди,
където моят приятел, Исус,
който винаги се усмихва,
изпуска думите
а аз ги събирам след него
и лепя парчетата –
фрагменти от мечти и страхове…

А думите тежат,
по дланите ми трополи пръстта…
Мълча… и миналото се завръща,
и свири в двете раковини на душата ми:
Няма абсолютна тишина
и мълчанието е пълно с ветрове,
които изтъняват вените.

А той нехае –
с ръцете си рисува
случайности, в които мога пак да дишам
пространство за изгубената в мрака нежност,
мъгли и промеждутъци,
които раждат тласъци от вяра
и съживяващи копнежи.
Прегръща ме, усмихва се и шепне:
Ти си просякът по път,
засипван от пустинни ветрове…

Но аз не спирам,
с кървави крака вървя
по летаргичната повърхност на света,
и не оставям никакви следи,
просто роня дните на трохи
и търся брегове, където
да се приютя и да сънувам,
че мечтите ми понякога се сбъдват…

Защото знам –
след малко ще съм мъртва…

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s