Да откриеш Куба

Да откриеш Куба

Куба

Снимки от Хавана

Истинската Куба

Дълго, преди да започна да си събирам багажа или да си хвана такси към летището, сънувах Куба. Сънувах я със смуглите ръце на Кубинка, подпряла възлесто си тяло в ствола на стройна палма, зареяла премрежен поглед към тюркоазеното синьо на Карибите и издишаща страст от черната си пура. Сънувах я със силните крака на Кубинец, танцуващ самба в горещите влажни нощи. Сънувах пирати и потънали кораби. Сънувах една мечта.

Куба…

Още преди да тръгна, знаех, че ще пиша за Куба. И си мислех, че зная за какво точно искам да напиша. Бях изчела всичко, което можах да намеря за Куба. Бях говорила с всичките си приятели, които бяха пътували до там. И мислех, че знам всичко, остава само да го допълня с живата картина на видяното.

Обаче не се случи точно така.

За да видиш Куба, не ти трябват очи. Трябва ти сърце.

Слизам на второто по големина международно летище в Куба – „Хуан Гуалберто Гомес“ покрай Варадеро и разбирам, че освен в пространството съм пътувала и назад във времето. Летището прилича на провинциална автобусна гара, проверката на документите е почти формална. Късно през нощта е. Излизаме навън, за да си хванем автобуса до хотела и отгоре ми се излива блясъка на карибското небе с огромните си звезди, а вкусът на нощният морски въздух изпълва дробовете ми. Дишам, дишам, усещането е като свежа кръв, която е плиснала във вените ми. Луксозният автобус е прекалено голям за тесните кубински пътища и шофьорът постоянно натиска клаксона, за да предупреди колите, с които се разминаваме за размерите си, а фаровете му осветяват десетките палми наоколо. След около половин час пристигаме. В момента основният доход на кубинската държава идва от туризма и всичко, свързано с него е лъскаво, ново, удобно и направено, за да се върнеш. По-късно разбирам колко е абсурден контраста. Настаняваме се в хотела, който е първият, построен във Варадеро и е на самия плаж, вземаме си Пина Колада от бара и тръгваме на дълга нощна разходка. В Куба има два сезона – дъждовен и сух, сухият сезон е от ноември до април и се отличава с по-ниски температури – около 27-28С през деня и 18-20С през нощта и по-малко дъждове. В момента тук е зима. Лягаме си малко преди изгрев.

Варадеро е разположен на полуостров Икакос, провинция Мантасас, 140 километра източно от Хавана.Най- широката част на полуострова е 1.2 км., и на много места се виждат и двата му бряга от главната улица. Дълъг е 20 километра и е една от най-дългите и красиви плажни ивици в Карибския басейн. Кубинците го наричат Playa Azul – синия плаж. Варадеро идва от испански и означава сух док – открит е 1555 година и е ползван за док и за складове на солените мини, затворени през 1961. Като град започва да се развива от 1887 година, когато десет богати фамилии от Карденас получават разрешение да построят летните си вили там. След кубинската революция през 1959 година вилите са национализирани, повечето от тях са превърнати в музеи и започва строителството на хотели с цел туризъм.

Първото нещо, което виждам сутринта е тюркоазеното синьо. Морето се е ширнало като един огромен скъпоценен камък, огряно от слънцето, а нежния бриз полюшва палмовите листа. Денят ни е изцяло подчинен на природата. Откривам пеликаните и не мога да спра да гледам как самоубийствено се гмуркат във водата, за за извадят някоя риба. Радвам се като малко дете на кокосовите орехи. Излежаваме се на плажа и плуваме в синьото. Водата е топла, а по пясъка има корали, мидички и раковини. Говорим си много с барманите – Дениъл и Фернан, които ни забъркват Дайкири и Мохито, после Олд Хавана Клуб – ананасов сок с ром. До края на почивката ще станем приятели. Работният им ден е от 10 часа. Работят без да спират. Забъркват коктейл след коктейл. Отработили са до съвършенство умението да избягват погледа на чакащите на бара, за да могат да си вършат работа. На втория ден Дениъл ми се усмихва. Има завладяваща усмивка, просто няма време за нея. Казвам му, че въобще не разбирам как могат да работят така през цялото време.

– Чика, ако стоиш на бара, въобще няма да ги усетя тези десет часа.

– Ласкател – отвръщам му и се смеем. – После някак си винаги намира време да ми се усмихне.

Денят се изтъркулва бързо. Прекалено бързо. Вечерта слизаме до центъра на града. Разглеждаме галериите и се запознавам с Хуан, който прави невероятни неща от глина, a стари варели и джанти от коли се превръщат в произведения на изкуството. Гледаме балет „Show del amor“ и аз съм в плен на движенията. Откриваме уличните партита и до сутринта танцуваме румба, салса и ча-ча-ча. Нощта е топла и душата ми пее.

Куба вече е влезнала дълбоко под кожата ми и искам да я видя цялата, до най-закътаните й краища. На следващият ден решаваме, че искаме да видим Куба на кубинците. Питаме представителя на тур оператора си как е най-добре га го направим и той ни предлага Джип тур. Отиваме до града, където наемаме джип и тръгваме в група от 7 коли с водач. До края на деня ще минем около 150 километра през градове и селца, планини, реки, мостове, черни пътища и коралови рифове. Не знам как да опиша нещо, което ми къса сърцето и душата на малки късове тъга и гняв и ме кара да искам да прегърна всички тези хора и да им дам всичко, всичко, дори и себе си. Истинската Куба е страшна. Първият ми сблъсък е град Матанзас. Основан през 1693 като San Carlos y San Severino de Matanzas. През 18 ти и 19 век е бил културната мека на Куба, на сцените му са излизали имена като Сара Бернард, Ана Павлова, Аделина Пати… Както повечето градове в Куба, Матанзас е шокиращ контраст между колониален стил в руини и бедни къщи. От блясъка на испанския колониализъм е останала само формата и поизбелелите цветове под лющещите се фасади на сградите. Улиците са тесни и пълни с народ. Дечица с пионерски връзки отиват на училище. Хора чакат на автобусните спирки или на огромни опашки за парче пица, или просто седят в уличните кафенета, където пият кубинско кафе и ром. Градът е стар и не особено чист, но кубинците са много чисти и спретнати. Навсякъде е така. Недоимъкът извира от всяко кътче, но е някак светло и чисто. Прането се развява от прозорците и балконите. Трафик почти няма, бензинът е убийствено скъп и от ауспусите на колите, които са на по 20-50 години се носи гъст черен дим и миризма на изгорено масло. Хората ни махат, в покрайнините на града дечицата излизат от порутените си миниатюрни къщички и ни гледат с някакъв копнеж в очите.

Пътищата са в ужасно състояние. Боклука извън града е навсякъде и виждам огромните черни птици, които кръжат извън курортите – лешояди.

След Матанзас спираме на кораловите рифове, където ни чакаха продавачите на пури и раковини със сърцераздирателните си истории. Кораловите рифове не са нещо, което човек може да опише. Гмуркаме се в прозрачната вода и виждаме стотиците риби с всички цветове на дъгата, плуващи между живите корали, които се полюшват величествено с вълните в прозрачно синята вода. Малките електрикови риби, които си мислиш, че можеш да пипнеш, но в момента, в който протегнеш ръка, се преместват просто на няколко сантиметра и замръзват там, все едно играят някаква игра. Змиорките, излизащи от пещерите и танцуващи изящен танц с огромните водорасли. Една феерия от цветове и живот, един сън, от който ти се иска никога да не се събудиш.

Поемаме към устието на река Карденас. Пристанището на реката се намира под вторият по големина мост в Куба, и на него ни чака група танцьори, които пресъздават типичните кубински танци от времената, преди Испанците да променят острова по свой образ и подобие. Свирят на огромни морски раковини и бият тимпани, полуголи, боядисани в сините цветове на Карибите и с танците си рисуват картина на свободата, възможна единствено, когато имаш един бог и той е природата. Местното население – племето Таино ( Taíno) е напълно изтребено от испанците, които след като Кристофор Колумб открива Куба през 1492 година започват да ги използват за работна ръка. До 18-ти век племето напълно изчезва, експлоатирано до пълното му унищожаване, покосени от едра шарка, убивани, третирани като животни. След това испанците започват да внасят роби от Африка. Много от имената на градове, местности, дървета и птици идват от езика на племето Таино. Племето се е изхранвано предимно с корени от маниока и риболов. Живеели са в единство с природата и свободата. За тях Колумб пише в дневника си: „Те търгуват с нас и ни дават всичко, което имат. Внасят голяма радост помежду ни.Те са много нежни и нямат никаква представа какво е зло, нито пък убийство или кражба. Ваше Височество може ли да повярва, че в целия свят няма по-добри хора. Те обичат съседите си, като обичат себе си и да говориш с тях е най-голямото удоволствие на земята, толкова са внимателни и винаги се смеят.“ Населението на Куба към днешно време е 11 милиона, изключително разнообразно, всякакви примеси и цветове на очите и кожата, преобладаващо бели. Католицизмът е основната религия, доколкото е оцеляла след революцията.

Качваме се на малко корабче и поемаме нагоре по реката, чиито брегове са обрасли с тропически дървета с корени, създаващи невероятни картини, а водите й преливат от изумрудено зелено до опалово синьо. Там и обядваме – омар под звуците на румба и гласа на една стара кубинка, който се носи по водите, разбива се в бреговете, изкачва се по кокосовите палми и се връща като птиче, което каца в душата ти.

След река Карденас ни чака дълъг преход – поемаме към планините, не много високи, в чиито поли са се сгушили ферми и малките селца, толкова бедни, толкова невероятно замрели в един живот, който не може, не трябва да съществува! На места по асфалта между дупките може да се познае, че някога тук е имало път. Или просто черни пътища, от които потъваме в прах. Минаваме покрай ниви, оградени с ниски кактусови огради, пасища, и изведнъж пред очите ми оживяват разказите на Елин Пелин – впрегнатите биволи, които орат земята, а зад тях съсухреният кубинец с вечната пура в уста и отгоре черните криле на лешоядите, които чакат кой пръв ще падне. Тук-таме се виждат самоделни трактори и каручки с цистерни, които събират мляко. В ливадите между високите палми кротко пасат дребни овце и крави. Когато минаваме през някое село, от порутените подобия на къщички, строени от палмови листа и дъски излизат кубинки и деца, стоят отстрани на пътя и чакат да им дадем нещо. Нещо, каквото и да е – химикалка, стара тениска, дъвки. Давам им всичко, което имам в раницата си. Ако можех, бих им дала и себе си.

Икономиката на Куба е в плачевно състояние. След 90-те години на миналия век, когато се разпада Съветския Съюз и руснаците престават да купуват захар срещу нефт и в съчетание с ембаргото на американците, настъпва жестока криза. Няма ток, без ток не могат да работят фабриките. Производството на захар напълно замира. Едва последните няколко години започват да засаждат отново захарна тръстика и се опитват да намерят нови пазари. Основно се произвеждат пури, ром и кафе. В Куба има две парични единици – местното песо и конвертируемо песо. Местното песо няма покритие. Средната работна месечна заплата е 350 местно песо, което се равнява на около 20 американски долара. С местното песо може да се купят продукти от първа необходимост, да се платят сметките, храна. На първо число от месеца всяко семейство получава купони срещу които може да купи на символични цени ориз, боб, месо. Не могат да оцелеят без тези дажби. Почти всичко останало е в конвертируемо песо, което се купува от банките. Курса на конвертируемото песо към местното песо е 24:1. Цените на дрехи, шоколад, електроника са непостижими за повечето кубинци. Една Лада струва около 16 000 американски долара. Съвременният свят на електроника, компютри, мобилни телефони, интернет, мода, и т.н. е на светлинни години от Куба. Но те имат нещо друго – имат свобода. Смеят се и танцуват. Не робуват на вещите. Имат себе си.

Спираме в една ферма, където ме посреща един папагал с възторжен вик: Хола! и пием истинско кубинско кафе, дъвчейки захарна тръстика, която отглеждат там между банановите дървета на брега на малка река. Основният транспорт тук са конете. Яхвам една стара кобила и яздя покрай реката, където кубинец, застанал до кръст във водата лови риба на тънка връв, като ползва ръцете си за въдица, а малко по-надолу мъже къпят конете си с невероятно старание и любов, после поемам навътре между дърветата. Светът е толкова истински, в симбиоза с природата. Цветовете са ярки – зеленото е фон на ярко червени цветя и екзотични плодове. Кактуси и лимонови дървета. Няколко бели чапли крачат смешно с дългите си крака. Кокошки и петли се разхождат наоколо. Животът е като картина на рая в топлия следобед.

Тръгвам си от там с вкус на минало и черно кафе в устата. Спираме в една пещера -Saturno Cave, на чието дъно има топло езеро с цвят на син опал, в чиито води измиваме прахта от себе си. Капки водата се просмукват през скалите и образуват огромни сталактити и сталагмити с невероятни форми и цветове. Лъчите на залязващото слънце се промъкват през тесния процеп и създават усещането за нещо неземно. Връщаме джиповете в гаража и мълчим, опитвайки се да осмислим всичко, което сме видели. Капка по капка в мен се образува, както сталактитите в онази пещера усещането за нещо неповторимо.

Вечерта се запознаваме със Солирис. Тя е конферансие на вечерната програма и танцува като богиня въпреки доста тежкото си тяло. Енергията й е заразителна. Способна е да накара кръвта ти да заври и просто не можеш да не танцуваш, когато си около нея. Сяда на нашата маса, по-късно се присъединяват и танцьорите от балета. Говорим си за Куба. Те ни разказват историите си. Пушим пури и пием дайкири, Много дайкири. Танцуваме и пак си говорим. А вълните на морето се разбиват ли разбиват на няколко метра от нас, все едно, че нищо не се е случило.

На следващият ден се извива вятър и буря и не става за плаж. Слизаме до центъра на града и откриваме поразителен парк с птици – Josone – зелен рай с гълъби, щрауси и всякакви други неизвестни за мен видове. Пазаруваме дребни сувенири и зяпаме хората. После се връщаме в хотела и целия следобед играем домино с новите си кубински приятели, пием Пина Колада. Те се смеят много. Има някакъв особен магнетизъм в тях. Както си седим и изведнъж скачат да потанцуват. Изглеждат някак безгрижни, а знам, че не са. Искат да им разкажем как живеем. Нямам какво да им разкажа, животът ми е изтъкан от вещи, работа, сметки, пари. Неща, които в онзи момент ми се струват толкова жалки. Вечерта отиваме да гледаме истински кубинско кабаре – една феерия от цветове, звуци и движения, нещо което просто трябва да се види. Куба е богата с културния си живот – галерии, театри, балет. Невероятни скулптори и картини. Литература. Изкуството просто е навсякъде, наслада за душата.

Хавана. La Habana… е магия. Първо спираме в Castillo de los Tres Reyes Magos del Morro – крепост, построена през 1589, за да пази хаванския залив, който е вход към града от пиратите. Градът е бил пристанище на натоварените със съкровища испански галеони. Всяка вечер в 8 часа с топовни салюти се е отбелязвало затварянето на пристанището за през нощта. Крепостта е внушителна и от високите й стени се разкрива гледка към стария град. От там минаваме през тунел под целия залив и навлизаме в стара Хавана. Градът ме покорява от първи поглед. Всяка крачка е пълна с история. По сградите още личи стария блясък. Въздухът е изпълнен с минало, спомени и мечти. Мизерията бавно но сигурно разяжда блясъка. Улиците са пълни със стари коли, сякаш излезнали от ретропарад, но без полировката. Разминаваме се с коне, велосипеди и всякакви странни самоделни превозни средства. Замъци и величествени къщи се редуват с катедрали. Музеи, ресторанти, галерии. „В старата част на Хавана (Хавана Виеха) се намират над 3 000 колониални сгради с характерните колони и сводове. Стара Хавана се счита за най-богатия с колониална архитектура град в Латинска Америка, обявен през 1982 г. от ЮНЕСКО за историческо наследство на човечеството. Общото впечатление от стара Хавана се засилва от няколко емблематични сгради, които обезателно трябва да се видят.
На „Пласа де ла Катедрал” се издига Катедралата на Хавана, барокова църква от ХVІІ век, построена на мястото на стар йезуитски храм. Тук до 1898 г. са съхранявани останките на Христофор Колумб, след това пренесени в катедралата на Севиля. Бившата сграда на Парламента – Капитолио, построена през 1929 г., е копие на американския конгрес, но с около седем метра по ниска. Днес в Капитолио са настанени Академията на науките и националният природонаучен музей с най-богатата колекция в страната. Пред нея се намира статуята на Републиката. Президентският дворец, построен през 1920-те години от кубински и белгийски архитекти, е достолепна сграда с неокласически елементи, в която се помещава Музеят на кубинската революция. На „Пасео дел Прадо” в красива сграда се намира Големият театър на Хавана,официално открит през 1838 г. Днес той е дом на Националния кубински балет и сцена на Международния балетен фестивал. Вниманието на площад „Плаза де Арм” привлича Дворецът на големите капитани от 1776 г., в която някога са живели испанските управители на Куба. Около 105-метровият паметник на кубинския национален герой Хосе Марти се извисява в политическия и културен център на Хавана.“*За Хавана един ден не е достатъчен, но разполагаме само с толкова и препускаме като луди по улиците. Аз просто трябва, трябва да отида в кафенето, където Хемингуей е прекарвал дните си в Хавана. Едното от тях се намира на една много тясна уличка, невзрачно е, но има специфична атмосфера. От първия етаж нагоре води красива вита стълба от ковано желязо. На трите миниатюрни балкончета има по една масичка за двама и почти мога да докосна отсрещния балкон, по който се развява пране. Обстановката е същата както тогава, нищо не е променено, дори столовете са същите. Поръчвам си мохито – това е пиел той тук и си мисля, че на същата маса, на същия стол е седял Хемингуей. “Mi mojito en “La Bodeguita”, mi daikiri en “La Floridita” . Отиваме и до “La Floridita”, който е близко, но има съвсем друг облик – луксозен, с голям дървен бар на който в ъгъла, където обикновено е седял, продължава да седи статуята му в естествен ръст. Прегръщам целувам Хемингуей по бузата. Щастлива съм. От там разглеждаме музеи, всеки с интересни истории, живот на много хора и векове. Обядваме в ресторанта, в който денят на триумфът на революцията Фидел Кастро, заедно с Раул и Че Гевара са вечеряли. Ресторанта е бил любим на Кастро от времето, когато е бил млад студент по право. Хавана е пълна с живот. Мога до безкрай да гледам хората по улиците й, които създават онази неповторима атмосфера на Перлата на Карибите. От всеки ъгъл се носят звуците на китара и гласове, които се извисяват над старите улици и изпълват града. Красиви Кубинки в шарени дрехи си правят снимки с туристите срещу няколко песо. Улични художници, велорикши, клаксони и глъч. Ром и пури. Портретите на Че Ге Вара навсякъде. Лозунги, графити по полуразрушените стени. Хавана е живот. Песен. Истинска е с хората си. Богата с хората. Отиваме и до площадът на революцията, към който не проявявам никакъв интерес. И така денят е към краят си и поемаме обратно към Варадеро. По пътя екскурзоводката ни разказва много от историята на Куба. Хавана – една сбъдната моя мечта.

Почивката ни е към краят си, остават ни още само два дена. Времето се е отправило, препълнени сме с впечатления и решаваме да лежим на плажа и да се радваме на морето. Отивам до близките палми, за да си потърся сух кокосов орех за пепелник и изведнъж един кубинец скача от палмата зад гърба ми и аз подскачам от уплаха. Той ми се смее и за извинение ми прави невероятна шапка от едно палмово листо. Казва се Хуберто Серано Кастро. Заговаряме се и седи цял ден с нас на плажа. Разказва ни за двете си дъщери – Лорена и Лорения и за малката си къщичка в покрайнините на Санта Марта. Носим му ром от бара, а той изчезва нанякъде и след малко се връща, захлупва очите ми с ръка и ми каза да си подам шепите. Пълни ги с красиви карибски раковини. Жестът му просто ме онемява. След малко ми казва:

– Не можеш да пиеш дайкири от пластмасова чаша на Playa Azul! Откъсва един кокос, чупи черупката му на един камък, вади ореха, пробива с джобното си ножче дупка, дава ми да изпия кокосовото мляко и сипва вътре дайкирито ми.

– Сега е по-добре, нали? – смее се щастлив и да, наистина е по-добре.

Вечерта отиваме да танцуваме за последно на 62-ра улица. Разхождаме се по тъмно в парка на птиците, но те отдавна спят. На другият ден се сбогуваме с всичките си кубински приятели, разменяме си адреси. Солирис ми носи кутия пури. Питам я какво да й занеса следващият път, когато отида и тя ме моли за витамини за децата си. Раздавам повечето от дрехите си, козметиката, обувките, а те се радват на всяко малко нещо. На Солирис оставям най-хубавите си рокли.

Куба ще ми липсва. Ще ми липсват огромните усмивки на кубинките. Ще ми липсват топлите ръце на Хуан, който казва: Хайде да танцуваме, Чика, и преди да е свършил изречението вече се носим в ритъма на салсата. Ще ми липсва ритъмът на Карибите и влажния въздух с вкус на сол и тръстика. Ще ми липсва усещането за свобода и простор, синьото и кокосовите орехи, които тупват зад гърба ми при по-силен повей на вятъра. Куба ме е променила. Не знам още как, но знам, че съм различна.

Слизам на летището в Отава и си давам сметка, че изглеждам нелепо със зелената си палмова шапка насред снега и температурата от -30. Не ми пука. Притварям очи, тананикам си румба и изведнъж снегът се превръща в ситен бял карибски пясък, а излитащите самолети – в пеликани.

______________________________

*За по-детайлната историческа информация и имената на сгради и улици съм ползвала уикипедия и моетопътуване.ком

Advertisements

One thought on “Да откриеш Куба

  1. Tихомир Севов каза:

    Прекрасен пътепис! Благодаря за възможността да се докосна толкова живо до Куба и хората й!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s