Лунните пътеки във очите ти

Равновесието е много крехко,
като въжеиграч пристъпвам
по лунните пътеки във очите ти,
разперила мечтите – топли длани,
напипващи във тъмнината пътя.
Прегръщаш ме с клепачите си –
две завеси, увиснали
на плюшената тишината,
хващам се за въздуха и ето –
тялото ми, образ без материя
с ръце от фосфорен планктон
разбърква обич в казана на небето.

Равновесието е много крехко,
пътеките се губят във вълните,
изчезват в прегръдката на облаци
и аз пропадам в самотата на безлунни спомени –
полепнало неверие като сол по кожата.
Но ти ме хващаш за ръката,
навяваш думи във сърцето ми:
Хайде, мила, нека да береме миди,
и да залеем рифовете със смеха си
и да огънем лунните пътеки
на стръмни стълбища към себе си.

И някак си, преплели длани
забравяме за пропасти и бездни,
и се изкачваме нагоре, все нагоре,
и събуждаме нощта, която
ни разказва сънищата си:
Сънувам приказно светило,
жълто, казват е и правело дъгата…

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s