Прегръдка

Понякога просто ми се пишат глупости. Дращят ми се думи, като заврънкулките по тефтерите до телефонните апарати. Нищо конкретно, просто малки триъгълничета, кръгчета и спирали, като фрагментите от деня.

Отивам тази сутрин на работа, понесла две огромни картонени чаши с кафе, моето с две сметанки, а на шефа ми с двойна доза подсладител и мляко и го заварвам да седи на огромното си бюро, отрупано с какво ли не и да брои диамантите на пръстена си. Усмихвам му се лъчезарно и му подавам кафето.

– Без захар е, нали? – винаги ми задава този въпрос, когато му нося кафе, с лек укор, като че ли чака деня, в който ще забравя. Понякога се изкушавам да го направя.
– Разбира се – усмивката ми става още по-сияйна, доколкото това е възможно в 5 сутринта.
– Знаеш ли, че имам 49 диаманта на пръстена си? – изтърсва вместо благодаря.
– Ъъъ? Не знаех. – вече съм сериозна, това не е шега работа, а пръстена му с 49 диаманта! Показва ми го, както по старите филми дамите подават ръка на някой джентълмен, за да я целуне.
– Прекрасен е, нали? – гледа ме с блеснали очи.
– Ооо, да – прекрасен е! – Прекрасен е точно, колкото са прекрасни снадките на тръбите на нефтените платформи. Имам чувството, че е отишъл при някой златар и му е казал: „Въобще не ме интересува какъв пръстен ще ми направиш, стига да побереш на него 49 диаманта.“. Само дето това недоразумение със сигурност струва повече от годишните вноски по ипотеката ми.

Шефът ми е кукувица. Евреин. Работохолик. Гей. Милионер. Умен, на ръба на извратената гениалност. Перфекционист. Страхотен дизайнер. На партита. Ако искаш да си направиш сватба за един милион долара, той ще ти ги похарчи до стотинка. Много го бива да кара хората да му дават парите си. Ако министър председателя реши да покани султана на Бруней, например, и да го впечатли, му се обажда. Ако има събрание с преобладаващо мнозинство на евреи в парламента, които трябва да пият кафе в почивките и да прихапнат някой сандвич на крак, докато обсъждат бъдещето на северноамериканския континент, шефа ми пак е насреща, с пластмасови чинийки и чашки, опаковани в прозрачни пликове, запечатани с печата на мушкията, който удостоверява, че отговарят на безумните правила на юдеизма. Цената им е като в петзвезден ресторант на Ривиерата. Данъкоплатците имат бездънни джобове. Ако някой умре, той убеждава наследниците колко е важно покойника да бъде изпратен в разкош. Погребенията се превръщат в балове. Хората цъкат с език и постепенно тъгата им омеква.

Казва ми Хъни. Мисля, че го е страх  да не напусна. Вдига ми заплата всеки път, когато поискам. Не прекалявам. Плаща ми всички глоби за неправилно паркиране. И най-важното, никога не упражнява любимото си занимание върху мен. А то е да мачка хората. Предимно тези, които работят за него. Хората около него са жалко раболепни. Казват му Сър, разтриват му гърба и почват да треперят в момента, в който го видят да се задава от някъде. Повечето от тях е наследил от баща си, заедно с бизнеса преди двайсетина години. На мен не ми пука. И той го знае. Когато почнах работа при него, беше много мил. Така е с всички новопостъпили. Кара те да се чувстваш важен, да даваш най-доброто от себе си. Да се влюбиш в енигматизма му. И после се опитва да те смаже.

Беше една късна вечер, бяхме работили почти 18 часа и на мен ми писна.
– Дейвид, аз ще си тръгвам.
– Още не сме свършили!
– Знам. Изморена съм. Имаш достатъчно хора, за да приключите. – взех си чантата и палтото.
– Чакай! Къде си мислиш, че отиваш?
– В къщи, казах ти, че съм изморена.
– Ти за коя, по дяволите се мислиш?
– За коя се мисля? За някой, който си отива у дома. А ти за кой се мислиш?
– Аз съм шефа ти! – през гнева ме напуши смях – това е най-лесния проблем за разрешаване в тоя живот:
– Беше… – ухилих му се и си тръгнах. Чувствах се прекрасно!

Следващите два дена не се обади. Аз си приведох резюмето в бойна готовност. На третия ден се обади и се извини. Имам предвид – извини се наистина. Искрено. Повярвах му. Повече никога не ми викна.. Имам чувството, че се държи така с хората, за да види кой ще му се опъне. Кой има сила. Извратена работа. Повечето или напускат мълчаливо или седят и търпят. Чакат да ги потупа по гърба. И тогава са щастливи.

Няколко месеца след случката, ме покани на гости. Живееше в палат. Лъскав. Разкошен. Направи ми почетна обиколка на гардеробите си. Всъщност, той няма гардероби. Дрехите му си имат стаи. Има си стая за бели ризи. И стая за розови ризи – тази много ме впечатли! Два реда един над друг обикалят четирите стени, като оставят дупка само за вратата. Ризите са подредени от най-бледото, почти незабележимо розово, минават през пепел от рози, бебешко розово, още по-розово, тъмно розово, и накрая наситеното, почти черно виолетово от другата страна на врата. Стотици ризи. После си има стая за панталоните. Един ред черни, един ред бели. Стая за саката. Черни и бели. Стая за палтата. Всичките черни, като най-отпред виси задължителния визон. После – стая за обувките. Всичките му дрехи бяха в бяло, черно или розово. Никакви други цветове. Мислех, че полудявам, отчаяно ми се прищя да видя нещо синьо, зелено, жълто, истинско! После ми показа огромната си баня и спалнята към нея, естествено, декорирани в стил „зебра“. Върху раклата му имаше няколко стотин шишенца с парфюм и ми стана жал за чистачката му. Този човек си обичаше вещите, както се обича дете. Говореше за ризите си на Версаче, както хората говорят за прощъпалника на децата си. Ходеше от стая в стая в някаква треска, все едно търсеше нещо, което не знаеше къде е оставил. И тогава видях самотата. Показа ми снимка на любовника си, с който нямали време да се виждат, заради бизнеса. Пихме кафе и ядохме курабии с подсладител. Аз му разказах за семейството си. Той искаше още и още истории. Беше странна вечер. След нея почнах да му купувам сутрин кафе.

Той е като едно дете, с гадничък характер, но все пак дете. Хем го мразиш, хем го обичаш. Понякога ми казва:
– Хъни, дай ми една прегръдка! – после почти виновно добавя – Нали знаеш, всеки има нужда от прегръдка понякога.

Само дето прегръдките не се вземат. Дават се. Прегръщам го и ми става толкова хубаво…

Advertisements

One thought on “Прегръдка

  1. weso Draganow каза:

    Този киселяк в един прекрасен ден ще се самоубие, натъпвайки се с приспивателно- в момента в който разбере, че живота му се състои единствено и само от вещи. Хора, тъпчете стаите си с красиви спомени, не с розови вещи…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s