Просякът на времето

Срещнах го в един бар, в който се отбивахме с колегите за по едно след работа. В началото беше просто един мъж, около петдесетте, който пиеше питието си. После стана Мъжът, Който Винаги Седеше в Ъгъла – в полу-тъмнината, на малка масичка, поставена там като че ли точно за него. За известно време беше Самотният Тъжен Мъж. И не знам точно как, но накрая се превърна в Просякът на времето. Може би нещо в погледът му, който като че ли винаги тъжно чакаше нещо, или нещо в силно прошарената, позанемарена и почти дълга, като на битник коса или начина, по който седеше – винаги леко приведен, задълбочен над нещо си свое, а раменете му излъчваха онази вечна умора, характерна за хората, които са загубили всичко, ни накара да го кръстим така. С времето пробуди любопитството ни до такава степен, че доста от часовете в иначе с нищо друго забележимия бар, прекарвахме в догадки за неговата история, но така и не събрахме смелост да го заговорим, някак си любопитството ни се струваше прекалено нездраво на фона на неговата вглъбеност. Посещавахме бара около година, на равни седмични интервали, след това някои от колегите напуснаха, други се преместихме в различни филиали из града и някак си тази традиция замря, а с това и загадката, която ни беше вълнувала толкова много, остана неразрешена и само отвреме-навреме, когато погледът ми срещаше светещата реклама „Glue Pot“, се чудех дали Просякът на времето все още поръчва бира на тъгата си в онзи полу-тъмен, забравен от Бога ъгъл.

Случи се така, че след няколко години, през които съвсем бях забравила за съществуването му, попаднах в същия бар. Имах среща, на която отидох по-рано и затова седнах да изчакам на бара, поръчах си кафе и се зачетох в някакъв вестник, от който ме откъсна един тих глас:

– Извинете, не бих искал да ви притеснявам и ако кажете, ще си тръгна веднага. Просто искам да ви почерпя едно питие, ужасно приличате на някого от моето минало. – вдигнах поглед и срещнах тъжните очи на Просякът на времето, който стоеше на почтително разстояние от мен. Изведнъж с пълна яснота си спомних всичките въпроси, с които пълнеше въображението ни самотата на този иначе приятен мъж. Не се усмихваше, не каза нищо повече, само ме гледаше тъжно.

– Разбира се, с удоволствие – усмихнах му се и посочих стола до себе си. – Ние всъщност се познаваме, нали? Няма начин да не се познаваме, след като толкова много вечери сме делили един и същи бар, макар и на различни маси, не знам дали си спомняте….

– Вие престанахте да идвате – гласът му не издаваше упрек, по-скоро констатация.

– Да, съжалявам, така се случи – въобще не знаех защо се извинявам.

– Какво ще пиете?

– Сингапурска превръзка.

– Сингапурска превръзка? – той се засмя. – Надявам се на вкус да е по-добро, отколкото звучи.

– О, да – любимото ми питие – смехът му беше заразителен и аз също се засмях – ананас и черешов коняк, но никога, никога не съм се замисляла за името.

– Случва се да не се замисляме за разни неща. Струват ни се маловажни в момента, а после се оказва, че… няма значение, ананас и черешов коняк звучи добре – смехът му си отиде толкова бързо, колкото беше дошъл. Загледахме се мълчаливо в бармана, докато забърква коктейлът ми и му налива халба бира, а после някак с неудобство придърпахме картонените подложки с изрисувани реклами всеки към себе си. Защо не пишат нещо смислено по подложките за чаши в баровете? Нещо като новините на деня или прогнозата за времето, нещо, за което да се хванем и да продължим разговора в неангажираща и измъкваща от неудобното мълчание посока? Вместо това попитах:

– Казахте, че ви приличам на някого?

– Да, но това е дълга история….

– Аз имам време… и с удоволствие бих я чула…

– Може би ще ви я разкажа. Може би, защото никога не съм я разказвал, нещата просто се случиха. Всъщност, случваха се толкова дълго, че от тогава минаха двайсет и пет години, а нищо не се е променило. А и мога ли да откажа на тези ваши очи? Толкова много приличат на нейните…- загледа се в бирата си, сякаш търсеше потънало съкровище в чашата, после отпи и продължи тихо:

– Понякога си мисля, че живея в някакъв омагьосан кръг. Знаете ли, когато бях млад, живота беше прекрасен! Бях моряк на презокеански товарен кораб. Тежка работа, но обичах свободата на океаните, вятъра, силата на металния корпус на кораба, новите и непознати за мен земи, на които акостирахме. Обичах заминаванията и завръщанията, обичах усещането за предстоящето и за добре свършена работа, когато разтоварехме кораба. Всъщност, така започна началото на края. Онзи последен курс, след който вече нищо не беше същото, беше най-щастливото време в живота ми. Точно се бях сгодил. Курсът ни беше до Канада, разтоварване, товарене на обратния товар и броени седмици след като се върнех, беше насрочена сватбата. Прекарвахме времето на кораба в ергенски закачки и майтапи за вечното ми закотвянето в постелята на брака. Приемах ги с чувство за хумор, защото бях толкова влюбен, че нямаше нещо на света, което да помрачи или попречи на деня, в който щях да грабна в ръцете си моята красавица и да я направя завинаги моя. Броях дните, а вечер в неудобното моряшки легло си представях меката постеля и уюта, който ме чакаше в къщи, представях си засмените й очи и нежните й бели ръце. – гласът му затихна и изведнъж се изплаших, че няма да има сили да ми разкаже всичко. Не знаех какво да кажа.

– Вие много приличате на нея, казах ли ви? – загледа ме с обожание.

– Какво се случи? – попитах едва доловимо, а той като че ли се поотърси от унеса и някак сурово продължи:

– Разтоварихме кораба в едно малко пристанище на север. Не бяхме стъпвали на земя от доста време, а и бяхме работили почти до изнемога, затова решихме да се повеселим на сушата. Капитанът, доста дръпнат човек, но пък от друга страна, ни беше ял попарата много пъти, се съгласи с неохота, защото последният път се бяхме понапили и забавихме заминаването на кораба с няколко часа. Взехме си временните пасавани, както обикновено при слизането само за една вечер, и се отправихме да гуляем по мъжки. Паспортите заедно с всичките ни лични документи и ценности останаха заключени в сейфа на кораба. Капитанът ни определи вечерен час и ни предупреди, че ако не се върнем до полунощ, ще вдигне мостика и ще ни остави да спим където намерим. А навън беше нечовешки студ. Както и да е, намерихме една кръчма, не много далеч от пристанището и като почнахме….То не бяха песни, пиене, сприятелихме се по маса с няколко местни индианци, започнаха едни мъжки приказки… Но… аз да не ви досаждам… вие не пиете въобще? Да ви поръчам нещо друго?- бях забравила да дишам, камо ли, че имам питие…

– Ооо, не, благодаря… не ми се пие много… Какво стана след това? – нямах търпение. Той въздъхна…

– Към полунощ повечето от екипажа се върнаха на кораба. Викаха ни, молиха ни да се върнем с тях, ама къде ти, пияни глави, нищо не можеше да ни помръдне от масата. Останахме двама – аз и един юнга, който се беше захласнал по една местна девойка. Бара затвори към два и ледения въздух навън ни поотрезви. Беше ни студено, а на мен започна да ми става и гадно от всичкото пиене, което бях изпил. Нямах търпение да се върна на кораба и на другия ден да отплаваме към пристанището, от което щяхме да натоварим стока за обратния курс и да поемем към дома. Домъкнахме се криво-ляво до пристанището. И там с огромно изумление видяхме, че капитана наистина е вдигнал мостика и е закотвил кораба навътре в залива. Не знам какво ни стана тогава. Побесняхме. Викахме, молихме се, псувахме. Студа ни сграбчи заедно с всичките изпити бири и не мислехме трезво. И тогава решихме, че ще му дадем да се разбере на тоя шапкар, дето си мисли, че може да ни зареже ей така в студа! Нямаше да търсим хотел, ооо, не! С пиянските си глави измислихме гениалния план да отидем в полицията и да се предадем на имиграционните като бежанци… И го направихме! – той млъкна и се загледа някъде зад мен.

– Мисля, че приятелите ви дойдоха… – съвсем бях забравила за тях, обърнах се и ги видях да ме викат и да ми сочат със смях масата, на която се настаняват.

– Е, нищо, може би някой друг път пак ще дойдете и ще ми разрешите да ви поръчам от това ваше питие със смешно име.

– Не, моля ви, само ми дайте минутка и веднага се връщам. – усмихнах му се нежно. – наистина искам да чуя края на историята! – Отидох до масата и се извиних, че имам важен разговор и ще се присъединя по-късно към тях. Важен? Всяка клетка от тялото ми беше настръхнала от нетърпение да чуя продължението. Не бяха много очаровани, но ме разбраха. Върнах се на бара, където той привършваше бирата си и го помолих аз да му взема следващата.

– Не, в никакъв случай! – категорично отказа. – Нека аз да купувам вашите питиета, така се чувствам, все едно съм извел годеницата си навън след толкова много години. Моля ви!

– Добре – кимнах му разбиращо.

– Та докъде бях стигнал?

– Разказвахте ми как сте се предали на имиграционните власти…

– О, да… Умирахме от студ и бяхме много, ама много пияни. Беше по средата на ноща и не бяхме много наясно какво да правим, та затова попитахме един служител на пристанището къде е полицията. Не беше далеч, градчето беше почти миниатюрно, както по-късно установихме. Казахме на дежурния полицай, че сме бежанци, нямаме никакви документи и въобще нищо освен дрехите на гърба си и искаме да останем в Канада. И от там се почна. Опита се да измъкне от нас как сме дошли, но ние упорито отказвахме да му кажем. Измислихме си имена, с които ни записа в някакъв регистър и реши, че е най-добре първо да ни сложи да преспим, за да изтрезнеем и да продължим с подробностите на сутринта.

Събудиха ни към обяд на другия ден, там никак и за никъде не бързаха. И тогава през нечовешкото главоболие до нас достигна осъзнаването на това, което бяхме направили. Трябваше да се върнем на кораба веднага! По възможно най-бързия начин, отплаването беше запланувано за 6 сутринта, Капитанът сигурно беше бесен! Този път нямаше да ни се размине току-така! Опитахме се да обясним на полицаите ситуацията, в която сме попаднали, но бюрокрацията там има много бавни темпове. Не ни вярваха, искаха да знаят кои са истинските ни имена – тези, които им казахме снощи или тези, които им казахме на сутринта, а ние страдахме от жесток махмурлук и обясненията ни, подкрепени с не особено доброто владеене на езика, не бяха много смислени. Взеха ни пръстови отпечатъци и им трябваха няколко часа да преровят базите данни за съвпадения с търсени престъпници. Времето течеше бясно, работният им ден свърши и пак ни заключиха в килията за през нощта, въпреки всичките ни увещания и молби. – той отпи голяма гневна глътка от бирата си

– Успяхме да ги накараме да се обадят на пристанището едва на следващия ден. – гласът му казваше всичко – и отчаянието, и гневът и тъгата: – Но корабът беше отплувал без нас…

– Просто ей така? – не можех да повярвам.

– Ех, дете, товарните кораби нехаят за човешките съдби. Парче студен метал с трюмове, натъпкани до последния сантиметър, баланс, равновесие и стриктен график. Може би единствено в корабния дневник капитана бе споменал с едно изречение: Потеглихме по разписание. Оставихме двама никои в ничия земя… – замълчахме и двамата, той загубен някъде из миналото си, а аз се опитвах да осъзная как е възможно просто така да се случи нещо толкова превратно една човешка съдба.

– Какво се случи после? – не можех да разбера защо все още е тук след толкова много години.

– После? Нямаше после. Всичко свърши тогава, останалото е … нещо, което не зависеше от нас. Настаниха ни в социални жилища, издадоха ни бежански документи за самоличност с първите, измислените имена, които им дадохме. Отпуснаха ни социални помощи. Градчето беше много малко, потънало в почти постоянен студ, нямаше работа. Бяхме запокитени на края на света, заети единствено с оцеляването си. Оцеляване на всяка цена, за да можем един ден да се върнем у дома. Отне ми 10 години, за да се измъкна от там и да се преместя в по-голям град, където да започна що-годе нормален живот.

Не ви споменах, че аз съм от Украйна. През това време там се случиха много неща, едно от които направи окончтелно връщането ми невъзможно. След отделянето й от Съветския съюз, украинските власти дали срок от няколко години на всички, които претендират да бъдат украински граждани, за да подадат молба за нови паспорти. Срок, за който нямаше как да зная и естествено, го пропуснах. Когато отидох в украинското посолство след години, установих, че всички стари регистри са унищожени и заменени с нови такива, в които аз не фигурирах. Вече не бях и Украинец. Бях просто бежанец с измислено име. Поради липсата на каквито и да е доказателства за съществуването ми, делата за придобиване на канадско гражданство се проточиха с години. Нямах проблем да живея в Канада с бежанските документи, но не можех да излизам от страната. Бях затворен в най-големия затвор на света – собствената ми неразумна глупост. И така годините се изтърколиха… Юнгата се ожени за индианката, с която се запозна в бара през онази нощ и остана на север. Казва, че там му харесва, напомня му за родния Сибир. И аз не се оплаквам, справям се добре. Отворих си малко златарско магазинче. От баща ми, златар, съм понаучил как да давам живот на метала. Живота си тече…

– А какво стана с годеницата ви? – той си пое тежко дъх

– С нея си писахме няколко години. Обещавахме си най-прекрасните неща на света. Тя се опита някак си да дойде тук, но така и не успя. После един ден престана да отговаря на писмата ми. Години по-късно, горе-долу по времето, когато най-накрая успях да си извадя канадски паспорт, получих едно отдавна изпратено и забутано някъде из пощите писмо. Беше пътувало дълго от адрес на адрес, докато ме намери. В него имаше само една снимка. Един мъж я беше прегърнал, а в скута й седеше едно красиво русо хлапе, на около 5 годинки. И тогава разбрах, че дори и с паспорт в ръка, няма вече къде да се върна…- и двамата замълчахме

– Вие ужасно приличате на нея, знаете ли? – усмихнах му се тъжно. – Не ме съжалявайте, живота ми всъщност не е лош. Имам си магазинчето, правя бижута с формата на кораби. Хората ги харесват и купуват. Вечер идвам тук и си представям какво ли би било, ако онази вечер не бяхме слезнали на сушата. Представям си, че прекосявам океаните с най-големият и красив кораб на земята, може би дори като капитан. И как се връщам, а тя ме чака на пристанището с онова пет годишно хлапе от снимката, което трябваше да е мое, как ме прегръща и се прибираме щастливи у дома. Знам, че е нелепо, но това си е моят измислен живот и аз си го харесвам. – усмихна се замечтано…

– Последни поръчки – чухме барманът да вика.

– Извинете!

– Още едно от същото? – ме попита услужливо.

– Не, благодаря. Но случайно да знаете защо този коктейл се казва Сингапуркса превръзка?

– Не, съжалявам – повдигна учудено рамене.

Сбогувах се с Просякът на времето. Обещах му от време-навреме да минавам и да му правя компания на неговата малка масичка в ъгъла. Приятелите ми отдавна си бяха тръгнали. По пътя към вкъщи си мислех, че непременно трябва да разбера защо този коктейл се казва така. Не знам защо, но изведнъж това беше изключително важно. Гледах нощните минувачи по улиците и с учудване виждах, че във всеки от тях, във всеки малък, незначителен жест живее цял един живот. Една история. Една приказка. И си обещах, че никога повече няма да оставя и най-малкото нещо, колкото и незначително да е то, като смешното име на коктейла ми, да отмине просто ей така.

Advertisements

One thought on “Просякът на времето

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s