Импресия С(амота)

Когато беше много малка, изоставена от родителите си, беше приютена от стар, самотен, доста саможив и странен старец, който я беше намерил да проси пред една от мисиите в града и нещо в русата й косица, обрамчваща с къдрици мръсното й миниатюрно лице и подплашените й очи, накара сърцето му да се смили и да й даде подслон.

Живееха в бедна и доста прашна къща с вечно мръсни прозорци, на прашна улица с вечно забързани хора. Нямаше нито едно дърво. Минаващите наблизо трамваи причиняваха миниатюрни земетресения на няколко минути, нощните й обитатели чупеха лампите и вратите на сградите и се биеха точно пред прозорците на малката й стая. Сутрин я будеха уличните продавачи, чиито протяжни викове й се струваха екзотични и сякаш идващи от далечни земи.

 Не си спомняше да е имала играчки, или ако са били там, не са били от особено значение. Обаче си спомняше книгите, огромното легло, което беше лично нейното си царство, шарките на червено-черният килим, в които често се губеше или просто поемаше по пътя на симетричността им – според случая и слънчевите лъчи, които винаги успяваха да си пробият път през мръсните прозорци и да сътворят изумителни форми от песъчинките прах, да се качат по листата на единственото цвете – стар фикус с големи тъмнозелени листа, да стигнат до завесите и да ги превърнат в сюрреалистична картина, преди да си отидат и мислите й да ги следват в сънищата. Сънуваше изумителни неща, които никога не забрави. И никога не можа да си обясни как едно детско съзнание може да рисува такива абсурдни картини от нищото. Старецът я учеше да играе шах и така разнообразяваше иначе еднаквите вечери, а след това тя сънуваше огромни шахматни дъски, по които трябваше да се придвижва, движение, граничещо до абсурдност, защото те продължаваха по стените, по таваните, шахматните фигури бяха огромни, а тя беше малка като Алиса в един шахматен свят, в който нямаше нищо друго освен черно-бели квадрати. Или често сънуваше прекрасен полу-срутен замък, руините му се губеха между буйна растителност, тя летеше над него, търсеше вход към подземията му, които бяха цели градове от светлини, по които обожаваше да се носи, като на виенското колело, на което се беше качвала на един есенен панаир, и винаги я извеждаха на различни нива – понякога по-мрачни, понякога просторни и светли, населени с много хора, които си живееха там и се придвижваха с абсолютна привична сигурност. Обичаше сънищата си с летене – дори си имаше един сън, в който летеше в кош, направен от тропически цветя, с който се носеше много, много близко до върховете на гъста зелена гора. Винаги се приземяваше на непознато място, пълно с хора, които се смеха, една жена, която незнайно как приличаше на шивачката от съседната къща, която понякога й скалъпваше пъстри парцалени рокли, й постилаше легло в просторна спалня, с един стар скрин в нея, в който със сигурност бяха прибрани най-цветните и весели парчета плат, после я прегръщаше за лека нощ и тя се унасяше щастлива.

 След като се научи да чете – доста рано, под зоркият надзор на стареца, започна да чете всичко, което й попаднеше пред очите. Започна с приказки – там някъде беше за първи път осъзнато тъжна, потресена от стогодишния сън на спящата красавица, може би от там дойдоха и руините в сънищата й. После просто караше наред – всички детски книги, класици, философии, биографии, романи, статии в стари пожълтели вестници, поети. Всички стени в малката им обител бяха покрити с рафтове с книги – от пода до тавана, оставяха място само за двете легла в двете стаи – едно за стареца в хола и едно за нея в спалнята, гардероба и двете антични бюра, чиито чекмеджета бяха пълни с изумителни неща, за съжаление, повечето време заключени (след време се научи къде стои ключа и тайно ги отключваше, за да се любува на изящните стари мастилници, сребърни писалки, монети, табакери, стари снимки, пергаменти, парчета от счупени бижута, листчета с кратки сентенции и какво ли ще не, и да мечтае над произхода им). Помнеше и една стара ракла, с нарисувано слънце от вътрешната страна на капака й, и можеше да се качва на нея, за да наблюдава котката, която се излежаваше като в рамка в прозореца от отсрещната страна на улицата. Докъм юношеските си години бе изчела всичко, чак до най-горните рафтове, където се подвизаваха тежките енциклопедии, до които й бе невъзможно да стигне. 

 Беше странно детство, но тогава не го приемаше по този начин. Осъзна го, когато книгите свършиха. 

 Тогава откри самотата.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s