Свободно падане

Той знаеше че няма да се върне…
Целуна устните й като летни праскови,
прокара пръст по по гладките й като абанос скули,
поколеба се на вратата – запечата в съзнанието си
чаршафите, които следваха извивките на снагата й,
двете недопити чаши с дъх на любов,
ъгъла с креслото, от което й разказваше истории,
а тя се смееше, отмятайки косата си.
Съвсем внезапно вятъра потропа по прозореца,
подгонен, тихо тръгна.
А как искаше да бъде иначе…
Русите й кичури да не притискат гърлото му като въже,
очите й да бяха не окови, а спасение,
краката й криле, а не вериги.
Как искаше стъпките, с които я намираше,
да не прострелват уютната самотност на живота му,
да не сковават със желязна схватка мисълта за бъдещето,
как искаше страхът да не се прокрадва
при всяка мисъл да споделят всички утрини,
как искаше да е винаги сега
и да няма нищо повече…
Той знаеше че няма да се върне…

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s