Дъжд

Навън валеше дъжд и сякаш всичко се разтапяше в него – ставаше безформено, влажно и безлично. Уличните дървета натежаваха от напора на небето, което се опитваше да потопи света в сивотата си. Топлината умираше, простреляна от развилнелите се капки.
Разхождах се самотна под сивият дъжд в един сив град. В душата ми беше сиво, мислите ми бяха сиви и единственото желание бе да се разпадна, за да изчезне самотата.
Май, че трябваше да се скрия някъде, но вече беше късно – влагата бе пропила през тъканта на дрехите и караше тялото ми да зъзне.
Исках да отида някъде.
Загледах се в светещият прозорец отсреща, където сигурно имаше и топлина, и радост, но се сетих, че там никой не ме чака. Хората се бяха изпокрили, сякаш ако излезнеха навън, никога нямаше да могат да изперат сивотата на тази нощ от душите си.
Започнах да джапам в най-големите локви и ми стана по-леко.
После се сетих, как, когато бях малка винаги ми се караха, ако стъпех в локва.
Погледнах краката си- бяха мокри и от обувките течеше вода, но никой не ми се скара. Стана още по-сиво и следващата локва я заобиколих.
Повървях още малко, но се предадох пред студа и се прибрах.
Чух вик. Май аз виках – къщата ми беше пълна със спомени за теб и за мен не оставаше място.
Тогава и в душата ми гръмна гръм и от очите ми заваля пороен дъжд.
А ти сигурно си седиш пред червеният топъл пламък на камината и въобще не знаеш, че навън вали.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s