бъдещето, преди да си тръгна

Разстоянията ограбиха
последната усмивка,
разпаднах се на части
от носталгия и копнежи,
разстрелваха вълните
всички близости.

С всеки удар на веслата
земята се разтваряше дълбоко
и корените късаше до кръв
и клоните изгаряха
и падаха гнездата
с писък страшен.

Но днес отново не е ден за смърт.
Към себе си се връщам,
събрала в дланите листата паднали,
в косите си прибрала зимата,
оплела стълба към безкрая с мускулите,
с кръвта поила жадния живот.

Не искам да си тръгвам.
Макар и със ожулени мечти
намирам себе си, където не очаквам –
в деня, във който няма да умра,
защото някак си преминах
всички свои граници.

Ще се завърна тихо и безименна,
безпътна и притихнала,
готова да обичам истински.
Ще се завърна. Но можеш ли,
кажи ми можеш ли да ме приемеш
така безмълвна, победена и изстрадала?

Ще можеш ли
живота да простиш,
да не дълбаеш раните,
да обичаш пепелта от корените,
и разстоянията да загърбиш,
и себе си, когато те прегърна?

Ще можеш ли – за да се върна
преди да съм си тръгнала?

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s