Раздяла

Седя и те чакам.
За последен път.
Няма да има дълги нощи очакване.
Само мигове самота.
Няма да се върнеш.
Няма да ме търсиш.
Само понякога ще си спомняш
колко съм те обичала.

Бях запалила само една свещ,
за да не видиш сълзите,
които напираха в очите ми
и сърцето, което биеше безумно –
искаше да избяга, или да спре при теб,
когато дойдеш.
Не исках да видиш болката,
но целият въздух болеше.
Ти го усети.
Загледа се мълчаливо
в пламъка на свеща
с надеждата да те стопли.
Мълчеше, устремен към нещо,
което никога нямаше да ми кажеш.
Аз също исках да ти го кажа.
Нашето „може би…“
После се разбърза.
Бързаше да си отидеш от самотата,
която знаеше, че оставяш след себе си.
Да отидеш там, където
спомените няма да те намерят.
Въздухът заболя още повече.

Затворих вратата след теб.
Чух как стъпките ти си отиват завинаги.
Извиках: Обичам те!
Но стъпките ти вече не чуваха.
Загледах се в пламъка на свеща –
не ме стопли.
Въздухът вече не болеше,
а отчаяно се молеше.
Никой не го усети.
Дори не ти казах сбогом.
Не ти казах да се обадиш някога.
Не ти казах колко съм била щастлива…
Въздухът стана безразличен.
А очите ми бяха болни от безсилие
и сълзите се мъчеха да ги излекуват…

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s