Димана Данева

Чуваш ли ме – викам срещу вятъра, –
Чуйте! – Викам с вдигнати ръце:
Хора, дето нийде нищо нямате,
ето ви го моето сърце!

-Чуваш ли ме?-викам срещу вятъра-
Чуват ли ме всичките сега?
Малко думи трябват между хората
да са близки в цялата земя!

С учудване установих, че за една от любимите ми български поетеси Димана Данева е писано много малко, а след единствената й публикувана книга през 1983 г. – „Малко думи трябват между хората“, събрала нейни стихове, разкази, лични дневници и спомени на другите за нея – почти нищо. Затова реших да споделя част от невероятната й поезия, в която има толкова доброта и човечност, толкова много, че са достатъчни за всички на тази земя. Тя умира едва 27 годишна 1946-та година след тежко и продължително сърдечно заболяване.

Към живота

Не знам с какво и как ще ме посрещнеш,
но влизам в тебе с пееща душа –
да вярвам в нещо, нещо да догонвам,
да тичам подир нещо във света.

Аз нося много вяра във кръвта си
и много луда сила ме гори.
Но оня бряг – жадуван, чуден, светъл –
не ще достигна нивга, може би!

Един ли влезе в тебе с много сила,
с препълнено от вярата сърце?
Но колко пъти ти му се присмива
над счупените в утрото криле!

И аз ще мина, както много други,
с отворени и вярващи очи.
Безумна ли е вечната ми мисъл
да бъдеш радостен за всички ти?

Какво от туй, че можеш да ме смажеш
и твоят дъх кръвта ми да смрази?
Живот, нали човечната ми песен
веднъж, поне веднъж ще прокънти!

Сърдечност

Ти ми махаш горе от пътеката,
махаш срещу вятъра с ръка
и ми викаш: – Чувай, с теб съм винаги,
с топла вяра искам те в света!

Тичам лудо, лудо срещу вятъра
с буйно разпиляната коса.
В мене пее нещо най-възторжено,
с него и със вятъра летя!

Аз ще стигна горе, там, задъхана,
на баира в сухите треви.
-Ти ли каза нещо много хубаво?
Твоят глас тъй топло ли звъни?

Който няма нищо, нийде никого,
рано е ограбен от света –
той лежи в тревата, чака сънено
да го вземат здрача и сънят.

Туй сега не е за мене – зная го!
Падах, ставах – свикнах да боли.
Свикнах във живота с най-горчивото –
мога да се смея през сълзи…

Днеска имам твоя глас в сърцето си,
искам и жадувам за борба!
Чувам – в мене пее кръв разплискана
и живея чувствам го сега.

Твойте думи бяха топло казани….
Как боли в човешката душа!
Колко малко думи – топли, хубави,
носят и покой, и ведрина!

Тия думи, тия думи галещи,
ще те стоплят във измръзнал път.
Ще ти върнат вярата загубена
и ще видиш нов и друг светът.

А защо сме неми, чужди – всеки сам,
с упорито стисната уста?
Всеки има сънища за щастие
с жаждаща, обичаща душа.

Чуваш ли ме – викам срещу вятъра, –
Чуйте! Викам с вдигнати ръце:
хора, дето нийде нищо нямате,
ето ви го моето сърце!

Ето ви го – топло и обичащо –
пълно с думи, пълно с топлина,
да избърше сълзите изстинали
като длан на майчина ръка!

Ето ви го топло, непокътнато
с литналият невъздържан зов:
-Хора, ний сме толкоз близки всичките
с нашата сърдечност и любов!

-Чуваш ли ме?-викам срещу вятъра-
Чуват ли ме всичките сега?
Малко думи трябват между хората
да са близки в цялата земя!

Advertisements

One thought on “Димана Данева

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s