Утре

Ето… вече мога отново да пиша.
Захвърлих елегантната изисканост
на познатите строфи,
на очакванията,
на рамките, в които ме слагат
прилежните учители -
20 грама състрадание,
40 грама любов,
30 грама бунт
и 10 грама обществена ангажираност.
Майната ви.
Аз знам как свършва този живот.
Четири мъжки пръста скоч,
две малки бучки лед.
Самота.
Повтаряш.
После има едно дърво.
И път.
Една кола, за която Айнщайн би казал,
че физически е невъзможно да съществува -
със само един педал за газ,
без волан
и само една скорост – отвъд.
Няма тъга.
Няма разкъсваща скръб.
Просто една
блудкава сивота….
А утре…
Недей…
Аз вече знам….