“they say that love is a sad awakening…”
Ноември е месец на облаците
и на уморените птици,
залезите преобличат града
в химерни сияния.
Последният дъжд кънти
в катакомбите на сърцето ми.
Есента е простряла
сватбеното си одеяло
в краката на минувачите,
а вятъра, заслепен от ревност
разбрида краищата му.
Те казват, че любовта
е тъжно пробуждане.
Те грешат – аз умирам сега
от слънчева недостатъчност,
аз умирам, болезнено будна,
от недостатъчно обич.
Вчерашният ден е сламена къща,
утрешния ден е огън,
днешния ден е копнеж,
винаги на разстояние
от един удар на часовника
след полунощ…
Ноември е месец на дългите сенки
и едва доловими дихания,
мъглите прииждат от безсънните дебри,
кораби-призраци се носят
по тънката ледена кора на спомените.
Ноември е стар бастион на тъгата.
Filed under: Poetry С прикачен етикет: | Слънчева недостатъчност
