Сега мълча
и лятото преваля,
сутрин кашлям дъжд,
а вечер болката ме хапе,
октомврийският студ се промъква
и крещи срещу прозорците ми,
отлетяха всички думи
и мастилото се стича
по треперещите длани.
Нека…
Нека думите да бъдат струни,
нека всеки вопъл да е тетива
и да разкаже
за всеки нов завой на улиците,
зад който ме причакваше тъгата,
за всеки кървав залез,
раждащ мрак,
за всички зимни сенки, спящи
по изоставените пейки в парка…
Аз мълча.. и нека
цигулката на Баланеску
говори вместо мен…
Щом вървяхме, вкопчени ръка в ръка,
а се загубихме,
щом всяко пълнолуние на дланите ни
събужда призрачни съмнения,
щом посоките ни се превърнаха
във пощенски кутии,
пълни с пожълтели спомени,
Нека…
Нека да съм няма
и цигулката да бъде мойта скръб,
и нека
стонът й да бъде буря,
ехтяща със гнева
на тъжните ни бягства.
Filed under: Poetry С прикачен етикет: | Цигулката на Баланеску
