Чуй

Чуй,

спомних си всичко!
Спомних си, когато се родих
и как нададох вик: ААААААААААА
толкова много болка
още с първата глътка въздух,
която раздира дробовете,

Утре

Ето… вече мога отново да пиша.
Захвърлих елегантната изисканост
на познатите строфи,
на очакванията,
на рамките, в които ме слагат
прилежните учители -
20 грама състрадание,

Слънчева недостатъчност

„they say that love is a sad awakening…“

Ноември е месец на облаците
и на уморените птици,
залезите преобличат града
в химерни сияния.
Последният дъжд кънти
в катакомбите на сърцето ми.
Есента е простряла
сватбеното си одеяло

Аз дойдох на този свят със цялата си лудост.

Аз дойдох на този свят,
закърмена с илюзии
за химерни богове и доброта,
готова да преплувам всеки океан,
готова да запаля всеки огън
и да прегърна всяка страдаща душа.
Родих се сляпа, босонога, без крила.
Събирах паднали след птиците пера,

Тази мека, като син сатен нощ

Тази мека, като син сатен нощ
се разлива
по пълните с аромат на канела улици,
светофарите преобличат
в ярките си цветове минувачите,
копнежите се разсипват
като дъжд по калдъръмите,
едно дете с побелели коси
пуска монета

Цигулката на Баланеску

Сега мълча
и лятото преваля,
сутрин кашлям дъжд,
а вечер болката ме хапе,
октомврийският студ се промъква
и крещи срещу прозорците ми,

Мрак

Още един ден, без теб,
залязва в сърцето ми,
есента е простряла
облаци по балконите,
дървета, прегорели от страст,
пръскат червени искри по тротоарите,
улици, бременни с мистерии

Жълтият прах на думите

Смуглата привечер ме намира
в жълтия прах на изплакани думи -
Роберто Ретамар за оцелелите,
за робите, умрели вместо него,
за куршумите, посрещнати от някой друг,

Тideland

Земя на приливите… Трябваше ми дълго време да се реша да пиша
за този филм. Не защото това е най-шокиращият филм, който някога
съм гледала (явно не само аз, защото по цял свят зрителите са
излизали по средата на прожекциите от киносалоните). Не защото
този филм се отличава с най-добрата актьорска игра, която някога
съм виждала и то в лицето на едно 11 годишно дете – Джодел
Ферланд (чудовищен талант, аспекта на чувства и емоции, които
това дете може да пресъздаде е неописуем). А защото този филм
изтръгна от орбитите им всичките ми сетива. Разкъса сърцето ми.
Взриви мозъкът ми. Постави на златарска везна всичките ми морални възприятия. Идеите за добро и зло. За човечност и нечовечност. За държавност. За дебрите на самотата. За смисъл. И още хиляда, дремещи в мен въпроси се преродиха, гледайки този филм. Няма да ви разказвам историята. Само ще кажа, че във филма няма капка видима кръв. Няма екшън. И за да го разберете наистина, трябва да устоите до самият му край, който до голяма степен го осмисля.

Тideland
Режисьор: Тери Гилиъм
Великобритания-Канада
В ролите: Джодел Ферланд, Джеф Бриджис, Джанет Мактиър, Брендън Флечър, Дженифър Тили

Задължително ще бъде август, задължително ще бъде привечер

Не тъгувай, Любими…
След безброй много години
с теб ще се преродим.
Може би дори в същият град.
Може би дори по същите улици.
Задължително ще бъде август.
Задължително ще бъде привечер.

Нощ без коне

Срещнах го в един очукан бар,
миришеше на слама и тор,
преглъщаше евтиното си уиски
с джинжифилова бира,
в очите му имаше
белези от прерийни ветрове,
в ръцете му се бяха впили
хиляда юзди и той ми каза:
Преди три години застреляха
деветдесет и осем хиляди коня,
нямаше дом за тях на тази земя,
a никой вече не си спомня
тътена на копитата им
от Ел Пасо до Канадските кланици.

Тази нощ те сънувах, hombre

Тази нощ те сънувах, hombre
Сънувах, че отглеждаш пламъци
в полетата с агаве, а аз те виках
и името ти изгаряше езика ми,
и огньовете захапваха
като побеснели лъвици вените ми,
и кръвта ми кипеше,

Най-обикновен летен ден

на баща ми

Най-обикновен летен ден е,
един от онези дни, в които
градът замира в мързеливата тишина
на следобедната дрямка,
някъде към 3 е,
белите облаци се разхождат
като безобидни призраци по небето,
сините сойки кацат на прозореца ми
и търсят трохи за малките си,
надолу по улицата
фермерите продават местни домати
и царевица от полетата на Колорадо,

Под дървото на Брайън

Дълго дърпах посоките
като заседнали в плитчините лодки…
И те ме дърпаха…
Молех се за един последен
Друг бряг, но не би,
все търсех
и ти търсеше,
навивахме пътищата
като конци между пръстите си,
толкова са тънки нишките,
които ни държат на земята -

Реквием за пустинни ветрове

Всички спят…

А аз съм будна и вървя
по пътеките за босоноги -
лабиринти
от завръщащи се пътища
и скрити във сърцето брегове,
които имат имена на сънища…

Клетка за птици

Седя тук, в тази вечна стая,
замръзнала в някакво
измислено съвършенство,
втренчена в стени,
по които се катерят
призраците на копнежи,

Ако някой попита

Ако някой попита за него, ако някой,
кажете му,
че след като дълго обръща вътрешностите на нощта
и осъмва, понесъл тъгата си като ранено куче,
след като дълго страда от пристъпи на самота,
които го давеха като туберкулозна кашлица,

Стъклени чаршафи

Бяхме се изгубили, ах, бяхме мъртви
лежахме на два съседни облака
и ти ми шепнеше приказки:

Бягай, тъга, бягай…

Бягай, Тъга, бягай -
земята е кръгла,
живота е кръгъл,
всичко е кръгло,
надбягвай се
със сапунените мехури на мислите ми…

Крайбрежен бар за комедийни скечове

По огледалните повърхности
се стелят образи,
начупени от мрак…
Смехът кънти
във каменни лица
и фигури от восък..

Езерни мисли

Всичко, което имам
е една рибарска мрежа,
меч
и калиграфска четка.

Прелюдия в А минор

Повтаряща се неизбежност
са първите лъчи на слънцето,
тревожно се разпада мрака -
прелюдия във А минор
и после – полутонове,
облаци със остри краища
пленяват тихото на утрото.
А дланите ти, стенещи по тялото
като лък на Страдивариус
питат:

Аритмия

Падам в думите,
които никога не казах,
и съм извиваща се риба
в дланите на стар рибар,

Не ми се пише

Залутан в разстоянията глас,
празен лист
и полунощен танц
в прегръдката на невъзможното.

Бялото джудже на Ноа

Отвори очи, Ноа -
тъмна материя с проблясващи ириси,
в които мъждука иронията
на несбъднатите мечти.

Сън за Ана

Ще ти подаря сънищата си, Ана,
и нощите, които милостиво
ще свалят нашийника ти
с впитите във нежната ти шия

Сряда

„Направени сме ний от сънища
и сън отвред обгръща
тоз малък наш живот…“
„Бурята“, Шекспир

Слънцето беше създадено
на 4-тия ден, в сряда,
беше пустинна утрин,

Офорт

Същата улица, трети етаж,
безразличен коридор и врата.
Всичко е в полусветлини -
звъни в миналото стар телефон,
издялано от сенки легло,

Ти бил ли си в този град?

Ти бил ли си в този град -
той се смее, пирува, блести.
С бетонени исполински ръце,
поели на път към небето.
С телени дълги коси,
заплетени в електрически стълбове

Критични вибрации: „Тихо, за из път“ – споделена изповед!

Малко със закъснение, но искам да изкажа огромната си благодарност на Надя Стефано, която ме изненада с милата си рецензия на книгата ми! Написана от сърце, тя е нещо много, много ценно за мен! Благодаря ти, Надя!

Път. Стъпки. Разстояния. Промеждутъци. Тъга. Сълза. Носталгия. Нейните!

Живот. Въртележка. Прераждане. Вечност. Любов. Думи. Стихове. Нейните!

Нещо мъничко. Послание. Нейното!

Ивет тихо разхожда из мъдростта събирала в себе си. Стиховете й сякаш с невидима четка рисуват образи, картини, те са като много-цветни платна изтъкани от най-човешки чувства. Разумно и грижливо подредени думи, които оживяват след прочита.

Време е

„и нямам време – трябва да руша света.“
Станимир Димитров

Време е, Алехандро -
нощта се разпуква по краищата,
време е да отключиш
онзи стар долап, в който пазиш
най-страшните тайни
и да извадиш старата пушка,

Последния щурман

Гробища за кораби,
агонизиращи мечти,
изтеглени на абордаж до сушата,
с пробити корпуси

Скъсаните обувки на щастието

Танцувай, Чика,
агониите от пътищата ми
се разсипват
като рибени люспи в краката ти
а свободата пее с устните ти.

Залез

Някъде далеч, в края на улицата
залязват последните стъпки.
Не искам да зная защо
се случват залезите -

Да откриеш Куба

Да откриеш Куба

Куба

Снимки от Хавана

Истинската Куба

Дълго, преди да започна да си събирам багажа или да си хвана такси към летището, сънувах Куба. Сънувах я със смуглите ръце на Кубинка, подпряла възлесто си тяло в ствола на стройна палма, зареяла премрежен поглед към тюркоазеното синьо на Карибите и издишаща страст от черната си пура. Сънувах я със силните крака на Кубинец, танцуващ самба в горещите влажни нощи. Сънувах пирати и потънали кораби. Сънувах една мечта.

Una Musica Brutal

Прекалено много празни бутилки, Амиго
прекалено много залези,
които се спъваха в морето
и падаха зад хоризонта
на пияните ни души.

Малко думи

Чуй:

отдавна загубихме истинските думи,
забравихме ги в отминалите хилядолетия,
превърнахме ги в дим на огньове

Изповед

Ето ме, Господи – цялата,
изправена,
застанала пред портите
на вечния си дом
и ти чакаш изповедта ми.

Говори ми

Говори ми, говори…
храни ме с думите си,
отвори хладилника и сложи
на върха на езика ми
ягодите на мислите си.

Кротките ми демони

Когато сенките заспят, завити с мрак
и звуците се приберат в гнездата си,
отвързвам демоните си -
един пияница, един слепец и луд
да скитат из душата ми.

DEAD END

Когато настъпи сезонът на гнева
и от катакомбите завият ветровете
от всички минали и бъдещи
ножове, татуирали гърба ми

Фин и вятърните мелници

Дълбоко в мен
и в теб
живее Фин.

Аз май тук забравих да кажа – Книгата

поезия

Ще има други снегове след този

Неусетно изтъня годината,
превърна се в невидимата нишка,
за която вързани дрънчат кутиите
на тенекиените спомени.

Зимна топлина

Обичам празничния хаос на кухнята,
аромата на прясно изпечен хляб
и връзки лук,

Грешница

Бях дърво, пронизано от мълния,
ти бе скитник, приютил се в клоните ми,
разплел бездънните реки на сънищата си
в корените ми издигна храм за вярата си.

Лудия Шапкар

Коледни сънища

В съня ми аз съм Лудия Шапкар,
а сънищата, както знаете, са тъй прекрасни
и да си луд, повярвайте, въобще не е позор,
защото лудия не знае думи като свобода,

Лунните пътеки във очите ти

Равновесието е много крехко,
като въжеиграч пристъпвам
по лунните пътеки във очите ти,
разперила мечтите – топли длани,
напипващи във тъмнината пътя.

The matches of hope

If I close my eyes -
two butterflies in a jar,
bathed in the honey sunset,
and if I let my thoughts descend
in the bottomless tunnels of disbelief -
I will quietly fall asleep,
like the little match-seller,
dreaming of a beautiful future.

Прегръдка

Понякога просто ми се пишат глупости. Дращят ми се думи, като заврънкулките по тефтерите до телефонните апарати. Нищо конкретно, просто малки триъгълничета, кръгчета и спирали, като фрагментите от деня.